Светът барабани отново по прозореца ми под формата на капчици дъжд. Беше ме забравил за известно време, заменен от опожаряващо слънце, жадни звезди и ясно небе без облаци, без край, без прегради. Уморително е да гледаш безкрая… а и е толкова скучно! А виж, дъждът е различно нещо.
Слушам замислена приказките на капките. А те как се надвикват! В главата ми настава хаос, суматоха. Вече не различавам гласчето на една от това на друга – всички крякат безразборно, приказват клюкарките, а горко му на оня, който ги слуша. Опитвам се да хващам отделните думи, да ги записвам с бързи пръсчета по тракащата клавиатура без да влагам много мисъл в написаното. Просто думи по белия лист. Ала те бягат дяволите и се налага да ги олавям за опашките и да ги дърпам назад. Затова и понякога написаното няма много смисъл – защото е записано отзад напред; няма смисъл, а и трудно се чете.
Трия всичко и започвам отначало. Слушам, пиша, трия. И пак отново. Слушам, пиша, трия.
Става ми досадно да повтарям всичко все отначало. Писва ми. Кара ме да се чувствам глупава пък дори и тъпа.
Трия думите, този път бавно, за да усещам как всяка една изчезва в бяздната на онзи тъмен океан от мисли, затворен в главата ми. Изключвам програмата и пускам щорите. Вече не виждам дъжда, но продължавам да го чувам. Разказите на капките се сливат бавно в едно цяло, една завършена история, изплетена от стотици нишки. Слушам внимателно, не го прекъсвам, не пиша. Просто слушам. Запомням мълчаливо, каквото мога, и го чакам да приключи. Ала дъждът се смесва с вятъра, а вятърът има много да разкаже – той е пътувал надалеч и е видял свят. Нетърпеливо и той започва да говори, заглушавайки дъждът, отмивайки го, отпращайки го. И аз вече не го чувам.
Поемам въздух и леко притеснена отново стартирам програмата. Отделям минута, за да си припомня чутото, и започвам да пиша. Пиша ли пиша, докато историята не свършва. Но не в края, както трябва, а в самата кулминация, в средата, в сърцето, защото аз не зная цялата история – тя приключи преди да бъде разказана цялата.
Спирам за момент и мисля. Препрочита написаното отново и отново, молейки се самò да продължи нататък. Любопитство изгаря кожата ми, примесва се с кръвта ми и потича във вените. Аз трябва да знам какво става после, какво се случва с героите. Трябва да знам, ала не зная.
Ставам и зопочвам трескаво да ровя из книгите по рафтовете. Там, все в някоя от тях, трябва да се крие отговорът, продължението, краят. Все някой трябва да се е сетил да го запише преди мен. Не може аз да съм единствената да чуе историята – все пак дъждът вали над целия град, нали? Ала кой ли слуша…
Препрочитам отново познатите страници на познатите книги. Не веднъж и дваж съм ги търсила за помощ, когато дъждът предател си тръгне преди края на приказката. Но те никога не съдържат отговора. Не и правилният поне. Защото продължението го знам само аз и това вече не е история, чута някъде - това е история, сътворена от мен.
Сядам спокойно в мекия стол и отпускам ръце върху клавиатурата. Затварям очи и започвам да пиша. Без да мисля. Просто движа енергично пръсти без да гледам резултата. Ще дойде и време, когато ще прочета написаното. Но още не съм стигнала до там. Сега просто пиша.
Пиша, пиша, пиша.
И вече нямам какво повече да кажа. Чувствам се изцедена и от последната дума, плаваща из съзнанието ми. Тялото ми е празно, мислите ми са празни, аз съм празна. Аз съм вече никой и всичко, което съм, е само един разказ, излязал изпод пръстите на ръцете ми.
Внимателно натискам бутона за запазване и затварям програмата. Дърпам щорите, облягам се назад и се вглеждам в небето. То е светло отново. Светло и безкрайно. Ще мине пак доста време преди следващия дъжд от думи.
Слушам замислена приказките на капките. А те как се надвикват! В главата ми настава хаос, суматоха. Вече не различавам гласчето на една от това на друга – всички крякат безразборно, приказват клюкарките, а горко му на оня, който ги слуша. Опитвам се да хващам отделните думи, да ги записвам с бързи пръсчета по тракащата клавиатура без да влагам много мисъл в написаното. Просто думи по белия лист. Ала те бягат дяволите и се налага да ги олавям за опашките и да ги дърпам назад. Затова и понякога написаното няма много смисъл – защото е записано отзад напред; няма смисъл, а и трудно се чете.
Трия всичко и започвам отначало. Слушам, пиша, трия. И пак отново. Слушам, пиша, трия.
Става ми досадно да повтарям всичко все отначало. Писва ми. Кара ме да се чувствам глупава пък дори и тъпа.
Трия думите, този път бавно, за да усещам как всяка една изчезва в бяздната на онзи тъмен океан от мисли, затворен в главата ми. Изключвам програмата и пускам щорите. Вече не виждам дъжда, но продължавам да го чувам. Разказите на капките се сливат бавно в едно цяло, една завършена история, изплетена от стотици нишки. Слушам внимателно, не го прекъсвам, не пиша. Просто слушам. Запомням мълчаливо, каквото мога, и го чакам да приключи. Ала дъждът се смесва с вятъра, а вятърът има много да разкаже – той е пътувал надалеч и е видял свят. Нетърпеливо и той започва да говори, заглушавайки дъждът, отмивайки го, отпращайки го. И аз вече не го чувам.
Поемам въздух и леко притеснена отново стартирам програмата. Отделям минута, за да си припомня чутото, и започвам да пиша. Пиша ли пиша, докато историята не свършва. Но не в края, както трябва, а в самата кулминация, в средата, в сърцето, защото аз не зная цялата история – тя приключи преди да бъде разказана цялата.
Спирам за момент и мисля. Препрочита написаното отново и отново, молейки се самò да продължи нататък. Любопитство изгаря кожата ми, примесва се с кръвта ми и потича във вените. Аз трябва да знам какво става после, какво се случва с героите. Трябва да знам, ала не зная.
Ставам и зопочвам трескаво да ровя из книгите по рафтовете. Там, все в някоя от тях, трябва да се крие отговорът, продължението, краят. Все някой трябва да се е сетил да го запише преди мен. Не може аз да съм единствената да чуе историята – все пак дъждът вали над целия град, нали? Ала кой ли слуша…
Препрочитам отново познатите страници на познатите книги. Не веднъж и дваж съм ги търсила за помощ, когато дъждът предател си тръгне преди края на приказката. Но те никога не съдържат отговора. Не и правилният поне. Защото продължението го знам само аз и това вече не е история, чута някъде - това е история, сътворена от мен.
Сядам спокойно в мекия стол и отпускам ръце върху клавиатурата. Затварям очи и започвам да пиша. Без да мисля. Просто движа енергично пръсти без да гледам резултата. Ще дойде и време, когато ще прочета написаното. Но още не съм стигнала до там. Сега просто пиша.
Пиша, пиша, пиша.
И вече нямам какво повече да кажа. Чувствам се изцедена и от последната дума, плаваща из съзнанието ми. Тялото ми е празно, мислите ми са празни, аз съм празна. Аз съм вече никой и всичко, което съм, е само един разказ, излязал изпод пръстите на ръцете ми.
Внимателно натискам бутона за запазване и затварям програмата. Дърпам щорите, облягам се назад и се вглеждам в небето. То е светло отново. Светло и безкрайно. Ще мине пак доста време преди следващия дъжд от думи.