- И какво правим сега? – попита Елеонора с кисела физиономия на лицето си.
Тя не обичаше да си губи времето в безсмислени приказки. Директно на въпроса – това бе нейният стил. Не говореше много, но кoгато отвореше уста, винаги бе на място. Така и не разбираше онези малки момиченца, способни да изсипят стотици думи, без да кажат в действителност нищо. Може би до някъде им се възхищаваше, защото тя не го можеше, а и тяхното умение не бе никак лесно. Но тя просто не бе като тях.
Дали бе по-добра? Вероятно не. Все пак те имаха приятели, близки, познати, а тя имаше само Фин. Тях ги познаваха всички, а нея познаваше само Фин. Те говореха, а тя слушаше. Но тя знаеше, разбираше за разлика от тях. Те се забъркваха в неприятности, а тя ги спасяваше.
Винаги беше, винаги е било така.
Но в онзи ден нещата бяха различни, ролите бяха разменени.
- Какво ще правим? Отговори ми най-после!
Фин мълчеше.
Едрото му тяло бе тежко сковано, неподвижно, застинало. Очите му бяха отворени, ала не виждаха. Въпросите й звънтяха ясно в иначе празната стая, но той не ги чуваше.
Елеонора заглади напрегнато черните си коси и стегна още повече кока. Макар да бе съвсем млада, лицето й вече бе обсипано с множество миниатюрни бръчици, които изпъкваха на фона на бледата й кожа. Лицето й бе бяло като неизрисувано платно. Цветът на устните й не се открояваше с нищо. Елеонора бе просто една избледняла фигура.
Тя се изправи бавно, залитайки леко на черните си токчета – никога не бе харесвала високи обувки, но в онзи ден бе решила да се издокара за повода. Роклята й бе нова, черна като обувките, като косата й. Елеонора бе сянка на самата себе си – сянка в бяло, черно и сиво. А в онзи ден бе сянка и на Фин, защото той вече си нямаше своя.
Тя се загледа в него. За първи път от години той й изглеждаше някак обикновен, някак прост. Сякаш всичко, което някога го бе правило специален, си бе отишло само за миг. Сега той бе като всички останали – абсолютно празен, скучен, кух. А най-чудното бе, че бе станал такъв пред очите й, без тя да забележи! Как бе дори възможно това? Тя не разбираше.
- Фин, защо ме игнорираш? Отговори ми! Кажи ми какво ще правим, кажи ми какво да правя, кажи ми…
Но той продължаваше да мълчи. Нямаше да й каже повече нищо.
Една малка солена капка се спусна по бледото лице, покрай малкия нос, та чак до безцветните устни. Той нямаше повече да й проговори и тя го знаеше. Но онова, което не разбираше, бе какво да прави. Отчаяние обгърна студеното й сърце и в пристъп на страх, на тъга тя покри лицето си с длани.
И ето, че платното се изпъстри с аления цвят на кръвта, изцапала ръцете й, с аления цвят на оная кръв, дето се стичаше от главата на Фин. Пред затворените й клепачи като на фотографска лента преминаха мигове от онзи ден. Тя отново видя Фин да се усмихва. Но после лицето му помръкна. Той се обърна и закрачи решително към вратата. Тръгваше си. Той щеше да я остави, щеше да я изостави и тя щеше да бъде сама. Не можеше да го пусне просто така; тя трябваше да го спре, трябваше да му попречи да прекрачи прага! Ръцете й се бяха раздвижили инстинктивно, водени от моментен рефлекс да запази онова, което й принадлежеше. Те хванаха първото нещо, което се изпречи на пътя им и…
- Какво да те правя? – извика свивайки се до вкочаненото му тяло, а в краката й лежаха изпочупените парчета от стъклената ваза.
Елеонора долепи сега алените си устни към студеното му лице за последна целувка. Той не й отвърна. След това момичето се надигна бавно и бършейки внимателно кръвта с бялата си кърпичка, напусна стаята. Фин повече никога нямаше да я види, нито пък тя него.
Щяха да минат дни преди някой да забележи, че той липсва. А когато го намереха, никой нямаше да свърже смъртта му с нея, защото нея никой не я забелязваше, тя бе невидима, част от пейзажа. А дори и някой случайно да си спомнеше, че с него е вървяло момиче, тя вече би била далеч от тях и те никога не биха я намерили.
Защото Елеонора бе сянка, а сенките никой никога забелязваше.
Тя не обичаше да си губи времето в безсмислени приказки. Директно на въпроса – това бе нейният стил. Не говореше много, но кoгато отвореше уста, винаги бе на място. Така и не разбираше онези малки момиченца, способни да изсипят стотици думи, без да кажат в действителност нищо. Може би до някъде им се възхищаваше, защото тя не го можеше, а и тяхното умение не бе никак лесно. Но тя просто не бе като тях.
Дали бе по-добра? Вероятно не. Все пак те имаха приятели, близки, познати, а тя имаше само Фин. Тях ги познаваха всички, а нея познаваше само Фин. Те говореха, а тя слушаше. Но тя знаеше, разбираше за разлика от тях. Те се забъркваха в неприятности, а тя ги спасяваше.
Винаги беше, винаги е било така.
Но в онзи ден нещата бяха различни, ролите бяха разменени.
- Какво ще правим? Отговори ми най-после!
Фин мълчеше.
Едрото му тяло бе тежко сковано, неподвижно, застинало. Очите му бяха отворени, ала не виждаха. Въпросите й звънтяха ясно в иначе празната стая, но той не ги чуваше.
Елеонора заглади напрегнато черните си коси и стегна още повече кока. Макар да бе съвсем млада, лицето й вече бе обсипано с множество миниатюрни бръчици, които изпъкваха на фона на бледата й кожа. Лицето й бе бяло като неизрисувано платно. Цветът на устните й не се открояваше с нищо. Елеонора бе просто една избледняла фигура.
Тя се изправи бавно, залитайки леко на черните си токчета – никога не бе харесвала високи обувки, но в онзи ден бе решила да се издокара за повода. Роклята й бе нова, черна като обувките, като косата й. Елеонора бе сянка на самата себе си – сянка в бяло, черно и сиво. А в онзи ден бе сянка и на Фин, защото той вече си нямаше своя.
Тя се загледа в него. За първи път от години той й изглеждаше някак обикновен, някак прост. Сякаш всичко, което някога го бе правило специален, си бе отишло само за миг. Сега той бе като всички останали – абсолютно празен, скучен, кух. А най-чудното бе, че бе станал такъв пред очите й, без тя да забележи! Как бе дори възможно това? Тя не разбираше.
- Фин, защо ме игнорираш? Отговори ми! Кажи ми какво ще правим, кажи ми какво да правя, кажи ми…
Но той продължаваше да мълчи. Нямаше да й каже повече нищо.
Една малка солена капка се спусна по бледото лице, покрай малкия нос, та чак до безцветните устни. Той нямаше повече да й проговори и тя го знаеше. Но онова, което не разбираше, бе какво да прави. Отчаяние обгърна студеното й сърце и в пристъп на страх, на тъга тя покри лицето си с длани.
И ето, че платното се изпъстри с аления цвят на кръвта, изцапала ръцете й, с аления цвят на оная кръв, дето се стичаше от главата на Фин. Пред затворените й клепачи като на фотографска лента преминаха мигове от онзи ден. Тя отново видя Фин да се усмихва. Но после лицето му помръкна. Той се обърна и закрачи решително към вратата. Тръгваше си. Той щеше да я остави, щеше да я изостави и тя щеше да бъде сама. Не можеше да го пусне просто така; тя трябваше да го спре, трябваше да му попречи да прекрачи прага! Ръцете й се бяха раздвижили инстинктивно, водени от моментен рефлекс да запази онова, което й принадлежеше. Те хванаха първото нещо, което се изпречи на пътя им и…
- Какво да те правя? – извика свивайки се до вкочаненото му тяло, а в краката й лежаха изпочупените парчета от стъклената ваза.
Елеонора долепи сега алените си устни към студеното му лице за последна целувка. Той не й отвърна. След това момичето се надигна бавно и бършейки внимателно кръвта с бялата си кърпичка, напусна стаята. Фин повече никога нямаше да я види, нито пък тя него.
Щяха да минат дни преди някой да забележи, че той липсва. А когато го намереха, никой нямаше да свърже смъртта му с нея, защото нея никой не я забелязваше, тя бе невидима, част от пейзажа. А дори и някой случайно да си спомнеше, че с него е вървяло момиче, тя вече би била далеч от тях и те никога не биха я намерили.
Защото Елеонора бе сянка, а сенките никой никога забелязваше.