Когато бях малко момче, живях в Атина. Дните бяха дълги и горещи, и влажни, а хората още говореха на древногръцки. Нямах нужда от дислексия за да чета буквите, а пък и да съм имала, не съм усетила. Но това беше преди много, много време. В друг век, в друг живот.
Сега вече не съм момче, а и съм забравила как се живее като такова. Но ще ти разкажа малко за едно друго, което се казва Мартин и сега живее на един ъгъл до музея на Дали във Фигерез. Но също като мен, и той вече не е малко момче, а възрастен, уморен, състарен от годините човек, свиващ бавно смачкана цигара с евтин тютюн и пеещ стара градска песен.
Никой не се бъди сутрин с идеята да съсипе живота си. Да се самоубиеш е едно, да се самоунищожиш е друго. Първото, говори се съсредоточава върху абсолютния край. Няма нищо след това (освен ако не си фен на "В какво се превръщат мечтите"). Гмуркаш се смело и не поглеждаш назад. То е рисковано.
Разрухата е по-бавен процес. Мартин никога не бе помислял, че един ден ще се докара до подобно положение. Той бе добро хлапе. Ходеше на училище, учеше си уроците, излизаше с приятели и си беше абсолютно нормален. Беше като всяко друго хлапе в класа си, в града си, в света си. Но ден след ден, той по малко се променяше.
Не вярвам на хора, които казват, че търсят себе си. Къде се търсиш и как точно ще разбереш, че си открил, каквото ти трябва? И кого си междувременно?
Не става така, приятелю. Ти винаги си себе си, не можеш избяга от това. И не е въпросът да се намериш, а да се разбереш, да се приемеш. Смятам, че ако правя това, което чувствам, че е правилно, съм завършила пътешествие, което никога не съм предприемала - а именно, търсене на себе си. Това съм си аз. Аз съм своите мисли, чувства, действия. Нищо повече. Нищо по-малко. И ти си същото, защото и двамата сме хора и си приличаме.
Виждаш ли, просто е.
Мартин обаче не споделяше моето мнение, вероятно защото с него така и никога не се запознахме. Той не познаваше майка си, не познаваше баща си и не познаваше себе си. А това са, кажи-речи, тримата най-важни човека, с които трябва да се запознаеш по време на краткото си пребиваване на земята.
Вината не беше негова. Той ги търсеше. Постоянно. Започна, когато бе едва на десет и оттогава не бе спирал дори за ден. Понякога поглеждаше в странните клиширани скривалища като под леглото или в гардероба, но те така и не се появяваха. И той продължаваше да търси. Търсеше навсякъде. По познатите улици, в близките квартали, в парковете и градините. Тропаше по вратите на съседите с наивен въпрос на уста и когато получеше един отрицателен отговор, преминаваше безмълвно към следващия.
Започна по познатите улици, докато накрая не се загуби в лабиринта на собствените си очаквания. Надолу и все надолу водеше единственият път пред него с бездънна пропаст в обратната посока.
И така Мартин пое напред. По пътя се срещна с много хора, но никой от тях не можеше да му каже къде да намери мама, тате и себе си. Те просто се усмихваха извинително и стискаха състрадателно ръката му. И той продължаваше нататък, нехаен за онези, които оставя отзад.
Сега вече не съм момче, а и съм забравила как се живее като такова. Но ще ти разкажа малко за едно друго, което се казва Мартин и сега живее на един ъгъл до музея на Дали във Фигерез. Но също като мен, и той вече не е малко момче, а възрастен, уморен, състарен от годините човек, свиващ бавно смачкана цигара с евтин тютюн и пеещ стара градска песен.
Никой не се бъди сутрин с идеята да съсипе живота си. Да се самоубиеш е едно, да се самоунищожиш е друго. Първото, говори се съсредоточава върху абсолютния край. Няма нищо след това (освен ако не си фен на "В какво се превръщат мечтите"). Гмуркаш се смело и не поглеждаш назад. То е рисковано.
Разрухата е по-бавен процес. Мартин никога не бе помислял, че един ден ще се докара до подобно положение. Той бе добро хлапе. Ходеше на училище, учеше си уроците, излизаше с приятели и си беше абсолютно нормален. Беше като всяко друго хлапе в класа си, в града си, в света си. Но ден след ден, той по малко се променяше.
Не вярвам на хора, които казват, че търсят себе си. Къде се търсиш и как точно ще разбереш, че си открил, каквото ти трябва? И кого си междувременно?
Не става така, приятелю. Ти винаги си себе си, не можеш избяга от това. И не е въпросът да се намериш, а да се разбереш, да се приемеш. Смятам, че ако правя това, което чувствам, че е правилно, съм завършила пътешествие, което никога не съм предприемала - а именно, търсене на себе си. Това съм си аз. Аз съм своите мисли, чувства, действия. Нищо повече. Нищо по-малко. И ти си същото, защото и двамата сме хора и си приличаме.
Виждаш ли, просто е.
Мартин обаче не споделяше моето мнение, вероятно защото с него така и никога не се запознахме. Той не познаваше майка си, не познаваше баща си и не познаваше себе си. А това са, кажи-речи, тримата най-важни човека, с които трябва да се запознаеш по време на краткото си пребиваване на земята.
Вината не беше негова. Той ги търсеше. Постоянно. Започна, когато бе едва на десет и оттогава не бе спирал дори за ден. Понякога поглеждаше в странните клиширани скривалища като под леглото или в гардероба, но те така и не се появяваха. И той продължаваше да търси. Търсеше навсякъде. По познатите улици, в близките квартали, в парковете и градините. Тропаше по вратите на съседите с наивен въпрос на уста и когато получеше един отрицателен отговор, преминаваше безмълвно към следващия.
Започна по познатите улици, докато накрая не се загуби в лабиринта на собствените си очаквания. Надолу и все надолу водеше единственият път пред него с бездънна пропаст в обратната посока.
И така Мартин пое напред. По пътя се срещна с много хора, но никой от тях не можеше да му каже къде да намери мама, тате и себе си. Те просто се усмихваха извинително и стискаха състрадателно ръката му. И той продължаваше нататък, нехаен за онези, които оставя отзад.