Наивна ли съм да вплитам в думи и без друго оплетените си мисли и да очаквам, че някой ще ги прочете? Глупаво ли е да чакам полунощ да удари преди да изкарам разпокъсаната си тетрадка, за да напиша поредния ред? Сигурно съм непоправим оптимист да смятам, че това има някакъв смисъл, че би значело нещо за някого, когато всички са твърде глухи и залисани, и разсеяни, и изнервени, за да ме чуят дори когато крещя тези същи думи, ред по ред, отново и отново с надеждата, че... Хм, дори вече не помня.
Имам теория. Във всеки човек се крие едно малко бяло зайче с мустачки от корда. На него не му пречи дали знаем за него или не – то просто си живее някъде там, скрито дълбоко в това, което писателите от десетилетия наричат „дебри на душата“, и се храни с миниатюрни молекули смелост. Защо? Ами това е толкова смешен въпрос! Та не си ли виждал колко страхлив е един заек?! А малките зайчета са дори по-плашливи.
А нашите души съвсем не са най-безопастните места в света. Всичко, от което се боим, плаши нашето малко бяло зайче с мустачки от корда. Те потрепват нагоре-надолу, за да доловят откъде напредва врагът, и насочват бързо главата на зайчето, последвана и от цялото пухкаво телце, в другата посока. То побягва и се скрива зад планина бошуваща лава. Мисли, че там е безопастно.
Нищо чудно! Скрило се е зад Безразличието. Колко ли хора се крият зад него?
То започва изплашено да гризка атомите лава и сажди, търсейки малко смелост. Зъбките му хрупат безмилостно скалата, докато не започне да чувства гърлото си пресъхнало. Чудя се дали зайците имат слюнка, та да смаже поне малко проклетата пепел. То се задавя и започва да кашля.
Всъщност не знам дали зайците наистина могат да кащлят, но това е част от моята теория – те кашлят до отбавяне. Миниатюрните им мозъчета изтръпват от ужас и състредоточават цялото си съществуване върху простичката задачка да намерят вода, да останат живи.
Мисля, че именно в тези моменти се чувстваме, както аз се чувствам сега. Иска ми се вместо да пиша това, да закрещя срещу монитора, докато самата аз не остана без дъх, заблуждавайки се, че това ще ми помогне. Искам да крещя и крещя, и крещя, и крещя, и крещя, и да продължавам да крещя, докато проклетото зайче не се отбави от кашляне и не обърне коремчето, и не ме остави да дишам. Макар да знам, че моят пулс е свързан с неговия. Моят дъх – също. То се дави, а аз кашлям; то плоглъща лавата – моето гърло пресъхва. Глупаво зайче!
Но в странния свят, в който то живее, странния свят, който аз съм сътворила, няма езерца и реки, и морета. То ще продължи да се задавя, точно както ще продължи да ръфа отровната скала. Проклето зайче! Опитва се да ме убие.
Трябва да преместя скалата, планината, за да живее. Трябва да преместя Безразличието, за да живея.
Мисля, че не мога. Дъх не ми остана вече!
А и там, някъде зад кипящата планина, онзи срах все още напира. Криптонит няма да помогне срещу него, а със злато не мога да го подкупя. Диаманти нямам, а и да имах, нямаше да са ми от голяма полза. Моето зайче се храни със смелост, а не с диаманти. Ала в тая неплодородна земя - душата ми - вече не растат такива дървета. Дъжд не пада, реки няма, езерата пресъхнали, а слънцето пронизва от странен ъгъл. Че каква среда е това за нежна фиданка като Смелостта?
Чувала съм, че някои я култивират на едро и изхранват цели ферми със зайчета! Аз не мога така. Виж, то и с моето едва се оправям.
Едно време не исках зайци. Все казвах, „Купете ми златна рибка, моля!“ но сега като гледам тая суша, се радвам, че се уредих със заек. Те поне са сухоиздръжливи. Нали?
Имам теория: във всеки един човек се крие малко бяло зайче с мустачки от корда. И дори и да не харесваш своето, не го сменяй за рибка – не знаеш какви времена могат да настанат.
Имам теория. Във всеки човек се крие едно малко бяло зайче с мустачки от корда. На него не му пречи дали знаем за него или не – то просто си живее някъде там, скрито дълбоко в това, което писателите от десетилетия наричат „дебри на душата“, и се храни с миниатюрни молекули смелост. Защо? Ами това е толкова смешен въпрос! Та не си ли виждал колко страхлив е един заек?! А малките зайчета са дори по-плашливи.
А нашите души съвсем не са най-безопастните места в света. Всичко, от което се боим, плаши нашето малко бяло зайче с мустачки от корда. Те потрепват нагоре-надолу, за да доловят откъде напредва врагът, и насочват бързо главата на зайчето, последвана и от цялото пухкаво телце, в другата посока. То побягва и се скрива зад планина бошуваща лава. Мисли, че там е безопастно.
Нищо чудно! Скрило се е зад Безразличието. Колко ли хора се крият зад него?
То започва изплашено да гризка атомите лава и сажди, търсейки малко смелост. Зъбките му хрупат безмилостно скалата, докато не започне да чувства гърлото си пресъхнало. Чудя се дали зайците имат слюнка, та да смаже поне малко проклетата пепел. То се задавя и започва да кашля.
Всъщност не знам дали зайците наистина могат да кащлят, но това е част от моята теория – те кашлят до отбавяне. Миниатюрните им мозъчета изтръпват от ужас и състредоточават цялото си съществуване върху простичката задачка да намерят вода, да останат живи.
Мисля, че именно в тези моменти се чувстваме, както аз се чувствам сега. Иска ми се вместо да пиша това, да закрещя срещу монитора, докато самата аз не остана без дъх, заблуждавайки се, че това ще ми помогне. Искам да крещя и крещя, и крещя, и крещя, и крещя, и да продължавам да крещя, докато проклетото зайче не се отбави от кашляне и не обърне коремчето, и не ме остави да дишам. Макар да знам, че моят пулс е свързан с неговия. Моят дъх – също. То се дави, а аз кашлям; то плоглъща лавата – моето гърло пресъхва. Глупаво зайче!
Но в странния свят, в който то живее, странния свят, който аз съм сътворила, няма езерца и реки, и морета. То ще продължи да се задавя, точно както ще продължи да ръфа отровната скала. Проклето зайче! Опитва се да ме убие.
Трябва да преместя скалата, планината, за да живее. Трябва да преместя Безразличието, за да живея.
Мисля, че не мога. Дъх не ми остана вече!
А и там, някъде зад кипящата планина, онзи срах все още напира. Криптонит няма да помогне срещу него, а със злато не мога да го подкупя. Диаманти нямам, а и да имах, нямаше да са ми от голяма полза. Моето зайче се храни със смелост, а не с диаманти. Ала в тая неплодородна земя - душата ми - вече не растат такива дървета. Дъжд не пада, реки няма, езерата пресъхнали, а слънцето пронизва от странен ъгъл. Че каква среда е това за нежна фиданка като Смелостта?
Чувала съм, че някои я култивират на едро и изхранват цели ферми със зайчета! Аз не мога така. Виж, то и с моето едва се оправям.
Едно време не исках зайци. Все казвах, „Купете ми златна рибка, моля!“ но сега като гледам тая суша, се радвам, че се уредих със заек. Те поне са сухоиздръжливи. Нали?
Имам теория: във всеки един човек се крие малко бяло зайче с мустачки от корда. И дори и да не харесваш своето, не го сменяй за рибка – не знаеш какви времена могат да настанат.