Ако можеше да ме видиш в момента, щеше да се отвратиш от гротеската на тази картина и да се влюбиш в моето отчаяние. Мисля, че има нещо привлекателно в отчаянието, когато го изпитва някой друг. Странно е да се обясни как едновременно искам да предпазя човека, а в следващия - приветствам с усмивка неговото нещастие. То е някак успокояващо.
Ако всички седяха на едно място и не се движеха изобщо, дали някой би помръднал?
Чуждото нещастия е привлекателно, защото е успокояващо. Щом другите се провалят, аз за къде да бързам? Нямам с кого да се състезавам! Никой не се движи, така че когато и да направя стъпка, все ще съм първа. За къде да бързам?
Но направи ли някой тая стъпка първи, съм готова маратон да пробягам! Ти вървиш, аз тичам. Ти тичаш, аз спринтирам. Но всъщност това няма голямо значение, нали, защото ти беше първият пристъпил.
Има нещо тъжно в човешкото нещастие. То ме вкарва в дълбооооооок вакуум, от който няма излизане. Чувствам се като порцеланова фигурка на орел на нечия етажерка над телевизора. По цял ден гледам как хората се движат пред мен, променят се, напредват, а аз съм замръзнала в неподвижен полет. Не само, че съм им безразлична, ами дори не ме забелязват.
Аз съм птица със счупени криле, замръзнала в неподвижен полет. Затова пиша това – за да разкажа как се живее на етажерката.
Аз съм малко бяло зайче с мустачки от корда, изтръгнати от непослушно дете. Затова пиша това – за да те спра преди и ти да нахапеш горчивия пепеляк.
Аз съм момиче от двадесет и първи век. Затова пиша това – за да ти покажа какво се случва в периферията на собствените ти очи.
Аз съм нищо освен вятър, въздух, облак.
Аз съм теб макар да сме толкова различни. Все пак всички се нуждаем да изядем дневната си доза молекули смелост.
Мина минута, откак написах последното изречение, а вече не съм съгласна с него. Аз се промених, еволюирах.
Ти също се промени, откакто зачете тази история. Може да не го знаеш, дори да не го усещаш, но се промени – сега познаваш един човек, едина порцеланова птица, един заек, едно момиче, един вятър, един въздух, един облак и един теб повече. Е, кажи ми, това не те ли прави поне малко различен?
Ако всички седяха на едно място и не се движеха изобщо, дали някой би помръднал?
Чуждото нещастия е привлекателно, защото е успокояващо. Щом другите се провалят, аз за къде да бързам? Нямам с кого да се състезавам! Никой не се движи, така че когато и да направя стъпка, все ще съм първа. За къде да бързам?
Но направи ли някой тая стъпка първи, съм готова маратон да пробягам! Ти вървиш, аз тичам. Ти тичаш, аз спринтирам. Но всъщност това няма голямо значение, нали, защото ти беше първият пристъпил.
Има нещо тъжно в човешкото нещастие. То ме вкарва в дълбооооооок вакуум, от който няма излизане. Чувствам се като порцеланова фигурка на орел на нечия етажерка над телевизора. По цял ден гледам как хората се движат пред мен, променят се, напредват, а аз съм замръзнала в неподвижен полет. Не само, че съм им безразлична, ами дори не ме забелязват.
Аз съм птица със счупени криле, замръзнала в неподвижен полет. Затова пиша това – за да разкажа как се живее на етажерката.
Аз съм малко бяло зайче с мустачки от корда, изтръгнати от непослушно дете. Затова пиша това – за да те спра преди и ти да нахапеш горчивия пепеляк.
Аз съм момиче от двадесет и първи век. Затова пиша това – за да ти покажа какво се случва в периферията на собствените ти очи.
Аз съм нищо освен вятър, въздух, облак.
Аз съм теб макар да сме толкова различни. Все пак всички се нуждаем да изядем дневната си доза молекули смелост.
Мина минута, откак написах последното изречение, а вече не съм съгласна с него. Аз се промених, еволюирах.
Ти също се промени, откакто зачете тази история. Може да не го знаеш, дори да не го усещаш, но се промени – сега познаваш един човек, едина порцеланова птица, един заек, едно момиче, един вятър, един въздух, един облак и един теб повече. Е, кажи ми, това не те ли прави поне малко различен?