Път.
Път в гора.
Гора в планина.
Трийсет-годишен асфалт.
В асфалта дупки.
В дупките пръст.
В пръстта някакви листенца растат.
Някъде недалеко се чува звънче
Може би на някое загубено агънце.
Но овце няма, нито крави
Само моите прашни сандали
Вървят по този забравен път,
А аз се чудя къде обърках моя маршрут.
Вървя така вече четири часа.
Обхват тук в планината няма.
Водата приключва, денят май скоро също.
Къде отиде звънчето?
Какво стана с агънцето?
Дали съм сама сред горските листа
Или Кумчо Вълчо ще излезе на лов през нощта?
Тръгнах така тихичко самичка
С някаква надежда, че може би днес ще видя дива сърничка,
А сега май мечка по-вероятно е да срещна –
Сама сърна не би останала тук така.
Ако сега по този път изоставен
До мен спре някакъв москвич незнаен
Ще се кача ли?
Мечка страх, а мене не…
Или от човека ме е страх,
А от мечката – не?
Или обратно?
Или двете?
Но москвич няма.
Дърветата са гъсти –
Мечка може и да няма,
Може и да има.
Като агънцето загубено със звънчето едва дочуто
Мечка не се вижда.
Оглеждам се за подслон.
Ловците никога не са ми били приятни,
Но те може би още ходят из тези гори
И заслон на високо може да са построили.
Кой друг?
Никой вече не идва тук.
„Нощ припадна“
Баба ми пееше, когато бях малка.
И тук нощта сякаш така падна.
Бавно, плавно и после рязко и неочаквано.
Толкова бързо, че дори слънцето не успя да каже на звездите
За това развитие
И за кратък момент
Имаше единствено тъмнина.
А сега?
Проверявам телефона си отново.
Нищо.
Кой строи телефонни кули на място където дори не минават коли?
Да спра?
Да се скрия?
Къде?
Горските твари познават местността
Много по-добре.
От тях да се скрия ли? Никакъв шанс.
Продължавам на право
Поне докато мога да пазя баланс.
Напред и направо
По криволичещния път
И след завойче наляво
Спирам без дъх.
Път.
Път в гора.
Гора в планина.
В планината дървета,
Храсти,
Цветя,
Трева.
В гората камъни
Камъни разпръснати навсякъде.
Камъни, които някога са били заедно.
Но сега – Разруха.
Падение.
Но насред падението,
Камъни
Слепени внимателно
Правоъгълно
Кубесто – както би казала госпожата по математика.
Камъни, слепени заедно, кубесто, домоподно.
И сред камъните едно прозорче свети.
Мечка страх, а мене не.
Добре че поне едни вафли
Нося с мене.
Път в гора.
Гора в планина.
Трийсет-годишен асфалт.
В асфалта дупки.
В дупките пръст.
В пръстта някакви листенца растат.
Някъде недалеко се чува звънче
Може би на някое загубено агънце.
Но овце няма, нито крави
Само моите прашни сандали
Вървят по този забравен път,
А аз се чудя къде обърках моя маршрут.
Вървя така вече четири часа.
Обхват тук в планината няма.
Водата приключва, денят май скоро също.
Къде отиде звънчето?
Какво стана с агънцето?
Дали съм сама сред горските листа
Или Кумчо Вълчо ще излезе на лов през нощта?
Тръгнах така тихичко самичка
С някаква надежда, че може би днес ще видя дива сърничка,
А сега май мечка по-вероятно е да срещна –
Сама сърна не би останала тук така.
Ако сега по този път изоставен
До мен спре някакъв москвич незнаен
Ще се кача ли?
Мечка страх, а мене не…
Или от човека ме е страх,
А от мечката – не?
Или обратно?
Или двете?
Но москвич няма.
Дърветата са гъсти –
Мечка може и да няма,
Може и да има.
Като агънцето загубено със звънчето едва дочуто
Мечка не се вижда.
Оглеждам се за подслон.
Ловците никога не са ми били приятни,
Но те може би още ходят из тези гори
И заслон на високо може да са построили.
Кой друг?
Никой вече не идва тук.
„Нощ припадна“
Баба ми пееше, когато бях малка.
И тук нощта сякаш така падна.
Бавно, плавно и после рязко и неочаквано.
Толкова бързо, че дори слънцето не успя да каже на звездите
За това развитие
И за кратък момент
Имаше единствено тъмнина.
А сега?
Проверявам телефона си отново.
Нищо.
Кой строи телефонни кули на място където дори не минават коли?
Да спра?
Да се скрия?
Къде?
Горските твари познават местността
Много по-добре.
От тях да се скрия ли? Никакъв шанс.
Продължавам на право
Поне докато мога да пазя баланс.
Напред и направо
По криволичещния път
И след завойче наляво
Спирам без дъх.
Път.
Път в гора.
Гора в планина.
В планината дървета,
Храсти,
Цветя,
Трева.
В гората камъни
Камъни разпръснати навсякъде.
Камъни, които някога са били заедно.
Но сега – Разруха.
Падение.
Но насред падението,
Камъни
Слепени внимателно
Правоъгълно
Кубесто – както би казала госпожата по математика.
Камъни, слепени заедно, кубесто, домоподно.
И сред камъните едно прозорче свети.
Мечка страх, а мене не.
Добре че поне едни вафли
Нося с мене.